Страната на неограничените възможности.

„Писна ми от тази държава“, „Българите сме глупав народ“, „Ако живеех в Америка, там щях да взимам 100 пъти повече пари за същата работа“…ама как нито едно не е казано от човек, живял в тази така мечтана страна!?

Каква е истината или поне през погледа на някой, който е видял и двете страни на монетата и е взел решение с коя да плаща.

Никога не съм съжалявала, че съм можела и мога да пътувам до това място. Да се радвам на гледки, които преди само на телевизия бях виждала. Да опозная чужда култура и маниер на поведение. И е факт, че тази страна е пленителна поради много причини -най-вече финансови. Аз самата някога стоях пред дилемата: България или Америка. Решението никак не беше лесно, но беше осъзнато. Знаех какво искам и какво ми се предлага и можех да направя своя информиран избор.

„Ние тук сме много зле, навсякъде е по-добре от България!“. Много ми е мъчно като чуя подобно изказване и в същото време вече нямам силите и търпението да обяснявам как подобен коментар е безпочвен, когато виждаш само от едната страна на прозореца.

Никоя държава не те приема така както твоята родна. Никъде не те чакат с широко отворени обятия. Отиваш на чуждо място с едни огромни мечти и очаквания, поглеждат ти документите и ти дават парцала. „Ама…аз имам инженерно образование“. „Ааа, страхотно! Кофата е зад вратата.“. В най-добрия случай инвестираш между 3 и 5 години от живота си в борба за документи. Било то чрез брак (много рядко по любов), зелена карта, работодател. И ако всичко се развие по план и получиш накрая заветното гражданство или право за пребиваване, то тепърва започваш да инвестираш в кариерата си. По прости сметки вече си на 26-27г. Работил си като сервитьор и хоп, след 5 години вече си генерален мениджър на 33 години! Уоу!. Какво се е променило:

• заплатата (не чак толкова по-различна от сервитьорската),
• отговорностите- безумно много,
• свободно време – никакво,
• семейство (ако въобще ти е останало време да създадеш такова) – търсиш детегледачки, защото 2 месеца майчинство е максимума, който ти отпуска държавата.

И осъзнаваш, че тази страна ти дава единствено и само ако си СКЪСАШ задника от работа. Е, нека да сме откровени – аз не познавам някой, който наистина е готов да жертва свободното си време и му се работи, и да не е стигнал до завидни професионални успехи до 30-годишна възраст и в България. Значи не става въпрос за държава, а за амбиция и мотивираност.

Но да се върна към моя опит с тази велика Америка.

Какво ми даде на мен тази страна? Много, даде ми приятели, красиви спомени, ценен опит. Супер!

Какво ми отне? Още повече. Години наред ходех и се връщах, оставих зад гърба си много ценни хора (а не трябваше). Много време загубено в правене на кафета, обслужване на гладни хора, чистене на басейни и тн. Дори част от семейството ми отне, заклещени там без опция за двупосочно прибиране до родния си дом.

Какво ми предложи България.

• Работа. Започнах да търся работа, свързана със страстта ми – дизайна, оказа се че бях „застаряваща“ за junior позиция (а бях едва на 23 г.). Но не се отказах, търсих, бях готова да работя нощни смени в бар, за да мога да се издържам, но знаех че трябва да започна да редя пъзела.
• Така важното гражданство, което си имам по право защото съм българка.
• Приятели от детство.
• Семейството ми.

И всъщност драмата ми беше единствено работата. Обаче реших, че ще опитам и ще се боря.

Имах късмета (или не беше късмет, а упоритост) да намеря идеалното място, което ми даваше удовлетвореността, която търсех.

И до този момент като тегля чертата, всичко което искам го имам тук, в така нежеланата страна от толкова хора. Не ги разбирам. Обичам България и живея щастливо в нея.

Само едно важно нещо не мога да прежаля. Част от семейството ми, което живее в „американската мечта“, чистят къщи и тоалетни и не могат да се приберат в България и да видят близките си, защото няма да има обратен път назад…

Сами си направете равносметка, заслужава ли си!?

Автор: Гергана Славовска