September 2016

Или защо си държим езика зад зъбите когато НЕ трябва?

Чакаме си ние – ситуация, чуждо действие, „подходящ“ момент да си кажем онези неща дето истински ни вълнуват или пречат, или просто ни се искат ей така без повод. Виждаш ли обаче този момент не идва и ние си казваме „още мъничко“, успокоявайки сами себе си…

Трябва да го въведат като задължителен предмет за обучение в училище „Как да споделяме мислите си?“. Вместо това ни възпитават на въздържание, минимално ниво на емоционалност, защото някак си с времето да си емоционален се превърна в недостатък.

Обръщайки поглед назад към близкото или вече не толкова близкото минало, всеки си има по едно чудовище, което винаги и изненадващо ще казва „Буу“. Някой, чиято снимка или среща да те накара да изпиташ едновременно много неразшифровани емоции. Знаеш, че е минало, знаеш, че не го искаш в бъдещето, обаче като константа си стои в съзнанието ти, за да те плаши от време на време, както чудовищата си правят. Защо ни плаши – и ние не знаем.

Защото ни е страх, че никога повече няма да се чувстваме така или, че точно така някой ще ни накара да се чувстваме?

Не знам как се справят хората с живота в офиса, обаче аз определено трудно го преглъщам. Особено, когато цялото ми съзнание е някъде навън и на въздух.

Не спирам да мисля за там, защото там спирам да мисля.

Не ме разбирайте погрешно, обожавам си работата, не в това е проблема. Проблемите ми са затворените стени, статичното положение на тялото, спрелия въздух, беден на кислород, офисните столове, мониторите и телефоните, пред които всеки е забил поглед, климатиците, които така комфортно нагласят температурата, та да не разбереш вън зима или лято е.