ТУК VS. ТАМ
Не знам как се справят хората с живота в офиса, обаче аз определено трудно го преглъщам. Особено, когато цялото ми съзнание е някъде навън и на въздух.
Не спирам да мисля за там, защото там спирам да мисля.
Не ме разбирайте погрешно, обожавам си работата, не в това е проблема. Проблемите ми са затворените стени, статичното положение на тялото, спрелия въздух, беден на кислород, офисните столове, мониторите и телефоните, пред които всеки е забил поглед, климатиците, които така комфортно нагласят температурата, та да не разбереш вън зима или лято е.
Винаги съм си мислила, че ако има нещо, което да ме накара да си сменя професията е точно това – да избягам от затвореното пространство на офиса.
Последните няколко топли почивни дни реших да прекарам сред природата и предимно върху каяк. Голямо гребане падна, имаше моменти, в които не знаех дали ще успея физически да се справя, обаче пък ми беше по-леко от всякога. Такъв комфорт отдавна не бях изпитвала. Направо си завидях!
Все едно си имаш едно кабелче със зарядно, ама все не намираш къде да го боднеш и по някое време изскача едно такова местенце с контакти навсякъде, а по тях тече електричество като за фабрика.
За два дни направих неща, които не само че не правя в ежедневието си, ами са ми и истинско лично предизвикателство. Едното от тях беше да скоча от скала във водата. Изпитвам страхотен ужас от височини, за това се почувствах длъжна пред себе си да го направя. Тръгнах, качих се и скочих без за момент да забавям крачката, защото иначе щях да се спра. Никой дори не разбра какъв адреналин изпитах, беше страхотно!
Направих си нощно къпане. Толкова да ми е харесвала идеята за това, а все някак си не се получаваше. Всъщност това ми е второто такова влизане. Първият път бях със сестра ми в океана преди няколко години и сега пак с моя приятелка. Киснахме се във водата, докато не ни стана хладно, излязохме от морето и минахме покрай един басейн. Все още потрепервахме от хлад, ама решихме да пробваме водата в басейна. Ти да видиш – чайче. Бам и там!
Последната вечер имаше гръмотевична буря (гръмотевиците са ми другият страх). Палатката ми светваше като крушка през няколко минути, чуваха се гръмотевици, а вълните удряха бясно брега. Първите 20 минути бях като препарирана. След това реших да се вслушам повече във вълните, отколкото в гръмотевиците и по някое време не съм усетила как съм заспала.
И така, сега се чудя как да преборя желанието си да хукна пак навън. Буквално ми иде да тичам от офиса до нас. Знам ли, уж като ти е трудно се движиш напред. Ще видя и аз на къде съм тръгнала. Надявам се някъде на открито…
Автор: Гергана Славовска