За НЕ споделените мисли.
Или защо си държим езика зад зъбите когато НЕ трябва?
Чакаме си ние – ситуация, чуждо действие, „подходящ“ момент да си кажем онези неща дето истински ни вълнуват или пречат, или просто ни се искат ей така без повод. Виждаш ли обаче този момент не идва и ние си казваме „още мъничко“, успокоявайки сами себе си…
Трябва да го въведат като задължителен предмет за обучение в училище „Как да споделяме мислите си?“. Вместо това ни възпитават на въздържание, минимално ниво на емоционалност, защото някак си с времето да си емоционален се превърна в недостатък.
Учат ни как да слушаме и да преразказваме чутото или прочетеното, но не и как ние да бъдем чути и прочетени.
Толкова хубаво сме се увили в маски, предразсъдъци и съображения, че останахме без лица. Колко хора смеят да кажат „Хайде да гоним патици в парка, а после да скочим с дрехите в шадравана!“ и да го направят? Какво да говорим да споделят на някой, че им липсва, ако не са се убедили, че е взаимно! Малеее, а да кажеш „Обичам те!“ НЕвъзможно! Колко неподозиращо обичани хора има!
Казваме си „Има време!“, „То ако трябва да стане, ще стане, аз няма какво да давам наклон на нещата.“ „Искам и на мен да ми се случат вълнуващи преживявания, но ще дойде и това време, ако съм търпелив.“
И така…ние сме гениално търпеливи към откровените ни желания, и тотално НЕучастващи в случването на живота ни.
Колкото повече мисля по темата, толкова повече се ядосвам…на себе си. На бездействието в желанията си. Какво му е лошото на „Искам всичко и го искам сега!“. Като децата, те желаят нещо и не спират да го повтарят и да се стремят към него и резлутатът най-често е скоростно удовлетворяване на исканията им. Значи сме си родени такива, борещи се за желанията си и после как ни бъгват…
Ама ей така най-обичам, да си се накарам сама на себе си, публично в някоя статия, та да взема да се стресна и да направя нещо. И на вас така, ако ви е писнало да сте поддържаща роля в собственото си ежедневие, накарайте си се едно хубаво и,
а дано заедно с караницата някоя НЕсподелена мисъл да види бял свят.
Автор: Гергана Славовска